Не се страхувайте за дядо, той обича природата и тя го пази!

                                   /Невръстната ни внучка с указание към баба си и майка си/

    Извърших още едно голямо пътуване, този път по най западната част на Родопа, последното от категорията Големи за това лято. То започна от останките на манастира над Перущица, споделил съдбата на църквата в Батак през 1876 г. Този манастир е построен в една конусна долина с карстов извор, аязмото на манастира. Нагоре в уширението на конуса се вишат скалите, по които траките са оставили следи от културата си. За мен без всякякво съмнение това е било тракийско светилище. Камъни с фигури, стъргани от траките с кремъците им ги има по градежа на чешмата на манастира. Траки от същото племе вероятно да достигали чак до Бузовград, около който светилищата им имат същите знаци. Ще ги покажа на снимките, когато ги поместя в блога си. Този комплекс предствалява един прекрасен регион за туризъм, но достъпът до него е много труден. От Община Перущица явно няма кой да кандидатства за средства за екопътека, която да продължи после към мегаломанския паметник срещу светилището, извършвайки полукръг около града д отклонение нагоре към с. Скобелево и Върховръх. Там е прекрасно!

   Пътуването ми продлъжи по Баташката планина, един от най-красивете дялове на Родопа. Освен четирите прекрасни язовира – Тошков чарк, Голям и Малък Беглик и Широка поляна, дело на човешката ръка, този дял притежава и много природна красота, включваща и алпийске дял, където височината му достига и надвишава 2000 м. От него започва на юг резервата Джиневра, нещо изключително. Отбелязвам, че Баташката планина е част от централното било на Родопа север-юг и при нея билото завива под пръв ъгъл на юг, разделяйки реките Доспат и Въча, за да поеме отново на изток след с. Чавдар и така чак до Дедеагач, днес Александрупулис.

   Най-високият връх на Баташката планина е Баташкият снежник, висок малко над 2000 м. Горите свършват малко под него, а скалистата му най-висока част туристът не може да сбърка с друг връх. Тук е царството на червените боровинки, а взорът достига много далеч. Върхът се изкачва от три места -  от селата Фотиново, Нова Махала и Батак.

   От Баташката планина извира Фотинската река, водата на която скача в три водопада, вторият от които е един от най-красивите в Родопа.

   Язовир Широка поляна без да има никакъв спор в това отношение е най-красивият родопски язовир. Всеки родопски язовир има специфична красота, но този няма равен на себе си. Причината за това е, че водата в него се събира не само от неголемите няколко рекички, втичащи се в него, а той бива запълван по гравитачен път от яз. Голям Беглик и от рекичките към резервата Джиневра, като водата им се изкачва с помпи в язовира. Местността „Дъното” на язовира, наричана още Кавалтепе, където е основната стена и трите контрастени няма равна на себе си. Този участък е известен не като Широките поляни, а като Слънчевите поляни. Поради красотата им тук е била построена ловна хижа на н. в. цар Борис ІІІ. В горите на Доспат /днес резерват Джиневра/ е идвал един турски султан с прякор Авджи със свита от 3000 души гонячи на животни и хиляди ловни кучета, за да прекара летните месеци в този регион.

   Преминах и през долшната на р. Сърница, където са Болидите, но пропуснах да снимам „Жабата”, за което безкрайно съжалявам.

   Посетих и любимото си място в Родопа - най-високото село в България, Чамла, с неговите 1700 м. н. в. При първото ни посещение там около 1980 г. срещнахме последната жителка на селото, която бе много мила и разговорчива и която възприех като светица. Това чувство остана в мен и колкото пъти да съм бил там, макар тя да е починала отдавна, е жива в спомена ми и чувам разговора ни с нея. Карстовият извор, заради който селото е основано точно тук възприемам като аязмо. Писал съм доста за това село, но скоро ще пиша отново, защото имах цел, но и луд късмет, за да я осъществя.  Отсрещното село Мурсалица също влезе в списъка, който имам с мистичните случки, за които нямам обяснение.

    Друга забележителност, която посетих е една махала над с. Рибново. Ще пиша още за това село, но подчертавам, че такива красиви родопски носии никъде другаде не съм срещал.  В махала до него върху едно от многото останки от тракийски светилища живее семейство, което възприемам като отшелници - свято семейство, хора, които са изоставили всичко на света и отишли сред природата, по близо до Бог, в случая Аллах. Колкото пъти пътувам натам, толкова пъти свалям при тях по един /мой/ товар от 20 кг. брашно като армаган за тях. Брашното струва 16 лв, но да се изкачи с кола до там и после да се спускаш 45 м. по много голяма стръмнина е дори опасно. Колибата им – те нямат къща, а толиба! - е върху площадка, в страни от която се издига скала, от която е проповядвал тракийски свещеник.

   Освен това светилище, в региона – пак подобен на конус, но ОГРОМЕН!!! – открих още единадесет такива, най-голямото от които е под вр. Каялийка. Едно от тях е на много удобно за посещаване място, но го видях късно. Да се оформи по този начин огромната скала на траките са били необходими много години да го остържат с кремъците си. Нарочно го пропуснах, за да отида там отново. Скалата е моделира от траките, моделирана, та са се забравили. Такова стъргане в Джангардъккая /Утробата/ не е имало. Всичките тези светилища ще ги поместя в блога си. По долината под тях се спуска ползван до днес римски път за с. Буково до р. Места.

   Връх на красотата тук е вр. Каялийка, наблюдателен пункт към Пирин. Ако туристът има биннокъл може да разгледа от върпа Каменната сватба над с. Филипово. Върхът Каялийка /Скален връх/ пуска едно разклонение от страховити низходящи скали на запад и едно на север.

   Финалът на пътуването трябваше да бъдат скалите на Каменната сватба, но времето ми избяга. Попаднал сред тракийски светилища се оказвам като дипломатите когато трябва да решат нещо и спират часовниците си.  Достигнах под Каменната сватба, като имах намерение да вържа лентички за ориентири и да маркирам с червена боя от флакон скалите, за да се връщат хората без да се лутат в търсене на път обратно, защото си е опасно, но се получи фал. Понеже този ден посещавах предимно скали бях с едни много стабилни обувки, които дадох за ремонт преди пътуването ми. И ремонтьорите ми разказаха играта. С какво са намазали стелките не разбрах, но краката ми станаха по стъпалата като боядиксани в кафяво-черна боя и в рани, поради които с болка стъпвах. Желанието ми да се изкача по-високо подтискаше тази болка до извесетен момент, но тя стана непоносима и едвам се върнах обратно, не изминал и една трета от маршрута. От болка пристъпвах гаче ли ме е гонИл слон, но гаче ли ме е и стигАл. Стана тъмно, но имаше луна, поех с пътуващата си база към София, където пристигнах доста късно, може би трябва да кажа доста рано. Уморен до смърт, но доволен. Ако не бе станал този автогол с краката ми, щьх да остана още един ден.

    Може би пък и така е трябвало да стане, защото можеше да се стигне до там, да се спускам по скалите към базата си на лунна светлина, което хич не ми отива за моите 76....

   Върнах се с нови около 1000 прекрасни снимки, които вече обработих. И мен ме има на една, защото попаднах на един човек и една жена в с. Чамла, които подготвяха къща да снимат филм за нея. Да попаднеш на хора в Чамла е по-малко вероятно отколкото а попаднеш на немафиоти в прокуратурата и изпълнителната власт, както твърди един наш простакисимус, представящ се за натовски генерал и обединител на нацията в предоставеното му ефирно време да прави звуци....