Камбаната на църквата отекна самотно в притихналото селце. След странния инцидент в близката гора, отнел живота на едни полицай и още по-неясните обяснения на ловците, присъствали на случката от разстояние, смътен страх пълзеше из улиците, по домовете, в сърцата…Всички се криеха по къщите си и се заключваха, дори кръчмата беше затворена. Хората пазаруваха сутрин набързо от местната бакалия и припряно се запътваха отново към домовете си. Но неизвестно как, нови и нови слухове се разпространяваха из местните като легенди – случвало се било и преди 20 години… Пак такъв, странен вълк, описан от спомените на ловджиите – не точно вълк, а чудовище с черна козина и святкащи червени очи, променящо формата си…Тогава имало няколко жертви, а първата била пак един човек – някакъв местен „нехранимайко”, с доста тъмна история… А сега, полицай… „Вълк, дето ловува сам, не е вълк” – казваха старите хора и страхливо се оглеждаха през прозореца… А нощем се чуваше вой…

Само отец Дамян не вярваше на слуховете за мистичното същество, не се страхуваше да кръстосва из селото ни денем, ни нощем, ако се налагаше нещо да свърши – я на болен лекарства до донесе, я хранителни продукти на някоя стара, немощна вдовица… Хората в селото харесваха този приятен младеж, дошъл наскоро кой знае защо от голям град… Той не се държеше надменно, никога не повишаваше тон и никого не поучаваше назидателно, а някак кротко, както се говори с приятел… Дори с най-опърпания странник в кръчмата, можеше да поведе диалог, съвсем непринудено и човешки, и да се опита да го напъти…

Все пак, и неговата личност бе донейде обвита в мистерия и представляваше сериозен интерес особено за възрастните клюкарки, след като изчерпеха темата за сериалите. Защо млад, хубав мъж, внезапно се забива в някакво затънтено село и започва да живее скромно, като свещеник. Не го бяха видели да прекалява с алкохол, по жени да се заглежда – абсурд, е вярно, понякога пушеше, ама… Пак си беше чудак. Една от бабите твърдеше, че й е страшно познат, че го е виждала някога по телевизията, само че без брада и расо, а с дънково яке и къси, руси коси. Жената не можеше да си спомни по какъв повод са говорили за него по новините, но тъй като бе голям физиономист, другите й вярваха, че наистина ще да е с нещо известен… Ама с какво?...И дали не се криеше от някого тук?... Сега пък и пълното му безразличие към тайнствения звяр от гората, също будеше известно недоумение. За недосегаем ли се мислеше той?... И нима не бе видял тялото на убития – по всички личеше, че „вълкът” не е обикновен?…

Този път, той сe връщаше към дома си по вечеря. Походката му беше спокойна, макар да бе единственият минувач из площада, а мракът да обгръщаше плътно фигурата му, мъждивите светлини от уличните фенери се отразяваха нереално в дупките на скалите… Дори не се озърташе, вървеше занесен, сякаш именно в самотата, напълно бе се изключил от реалността. Затова и викът на Китан, старият пияница, го стресна и отърси от унеса му. Бяха се сближили преди няколко месеца, след като свещеникът го измъкна от един скандал в кръчмата, приюти го в дома си, а после му помогна да се справи с махмурлука на сутринта.

- Отче, да дойда с теб до вас, искам да говорим за нещо – провикна се от прозореца си несретникът.

- Ела, ще те изчакам – отвърна му кротко, след като се окопити от първоначалната изненада.

Къщата на свещеника бе на две преки оттам. Двамата ги прекосиха в мълчание, без да бързат.

- Имаш ли нещо за пиене тук? – поинтересува се дрезгаво гостът, след като безцеремонно се настани на поовехтелия дървен стол.

- Чай, кафе, сок от бъз – усмихна му се чаровно домакинът.

- Знаех си аз – изсумтя другият. – Не съм пил два дни.

- Това е похвално.

- Поне една бира не ти ли се намира?

- Може и да намеря, но само една.

- Ок.

- Та, за какво искаше да говорим? – запита Дамян, след като му подаде кенчето.

- Ти си умен човек – замислено сподели събеседникът му.

- Благодаря, да приемем, че съм чел доста неща, но това не ме прави по-умен от другите, просто си докарах проблеми с очите – усмихна се скромно младежът, посочвайки очилата на бюрото си.

- Добре, добре, знам, че си остроумен, а сега да преминем по същество: викаш, обикновен вълк е било, нали тъй?

- Абсолютно съм убеден. Върколаците са част от поверията, останали от стари времена, а версията на ловците показва добро въображение, но...

- Хубаво, и викаш, хората си пийнали повечко, та им се привидял силует на човек, превръщащ се в звяр.

- Може да е било от светлосенките на огъня през нощта – знаеш как се изкривяват нещата понякога.

- Тогава ти предлагам, да хвърлиш един поглед на това – кимна другият, като извади някакъв стар вестник, явно грижовно издирен от него в архива на библиотеката.

Статията бе списана от журналист от близкия град, понеже явно бяха определили събитието като интересно и сензационно. Гласеше следното:

„На 21.09.96 при непонятен инцидент загива жителят П.Р. от село Н. Според данни на негови съселяни, се бил упътил към дома на местна жена, живееща в близост до гарата – така е казал на сътрапезниците си в кръчмата, преди да излезе. Тялото му е намерено малко след инцидента, разкъсано вероятно от диви зверове, но раните са твърде странни, според медицинския екип, направил аутопсията – не може да става дума за обикновено нападение от вълци, но и трудно би могло да бъде приписано на човек.

В селото започнаха да се разказват легенди за чудато същество, променящо формата си от човек на вълк, но по-голям, с черна козина и блестящи червени очи... Очевидци твърдят, че забелязали фигурата на мястото на произшествието, когато открили трупа…

Месеци преди това, жертвата е била приведена под отговорност за убийството на гражданина Т.Л., но съдът спрял делото, поради липса на доказателства. Според доклада на местното полицейско управление, нямало данни за предишни негови провинения, както и открито оръжие, или други съмнителни вещи в дома му.”

Дамян потърка чело.

- Нещо направи ли ти впечатление? – поинтересува се Китан.

- Датата е същата, обстоятелствата, при които първата жертва е тръгнала към гората, са същите /само че полицаят май бе хукнал по сигнал, ако не се лъжа/… Легендите за вълка-а… за тях – ясно, но се зачудих дали…

- Да, дотук добре, Марлоу – подсмихна се под мустак и като видя изненаданата физиономия на събеседника си, поясни. – Какво, в затвора си уплътнявах времето с четене на криминални романи. Та, какво друго искаш сякаш да питаш?…

- Тоя полицай, дето пострада сега, тогава дали е бил на служба тук?... Имам предвид, когато се е разглеждало делото за евентуалното убийство, извършено евентуално от… евентуалната първа жертва?...

- Ей затова ти казах, че си умен… Да, със сигурност е бил, между другото, доста е корумпиран… Всеки знае /освен теб, естествено, щото ти грехове нямаш/, та, всеки знае, че срещу определена сума, могат да му се разминат доста неща… Ако правилно ме разбираш…

- Но чак пък убийство…

- Скивай, бе, брат: „нямал предишни провинения… нямало в дома му открито оръжие, или други съмнителни предмети”… Така са написали в доклада… Аз го познавах, ако искаш да знаеш – той беше крадец, мошеник и далаверджия… Ако той не е имал оръжие и съмнителни предмети в дома си в това село, дето всеки си крие барем по един незаконен пищов… Е, без теб, естествено…

В отговор Дамян мълчаливо му показа чекмеджето си с очи.

- Какво, да не би и ти… – другият едва не изпусна бирата си от изненада.

Младежът го извади, показа му го, а после го прибра обратно и продължи спокойно:

- Значи смяташ, че това е интелигентно същество, подбиращо жертвите си, така ли?

- А като видя трупа, според теб с цел утоляване на глада ли е било? – контрира веднага пияницата.

- Е, да, трупът не беше… Но животното сигурно се е изплашило от ловците и…

- Сега да ти представя още един материал, от няколко дена по-късно.

И тикна в ръцете му друг пожълтял вестник:

„Нов трагичен случай в село Н. Ловна дружинка, решила да организира хайка за вълци, поради споменатия вече инцидент със съселянина им П.Р., но инициативата им завършила лошо. Не може да се каже дали този път вълкът е виновен – явно автомобилът им се е повредил на около 5 метра от мястото на първия случай. Вероятна неизправност в МПС-то, а и силна мъгла е оказала влияние. Единият е загинал при катастрофата. Вторият явно е паднал от скала, поради лошата видимост. Раните по тялото на третия още се установяват, но има вероятност да е бил нападнат от диви зверове. Четвъртият засега се издирва. Разследващите обаче не са оптимисти. 28.09.96 ”.

Отецът замислено се загледа в календара – датата бе същата, само с разлика от 20 години… Той разтърка уморено очи, преди да проговори, стана, загледа се през прозореца в тъмното село, навън имаше гъста, лепкава мъгла, дори звездите сякаш се бяха скрили от това място, само уличните фенери тук-там проблясваха като малки островчета, но мъглата не позволяваше крехката им светлина да проникне по-далеч и да озари по-голям ареал от няколко педи. Някак самотно светеше и неговият прозорец, повечето къщи бяха тъмни. Тази вечер не се чуваше вой, единствено лаят на дворските кучета прекъсваше надвисналата тишина. През това време Китан продължаваше да говори:

- Да ти кажа, и тримата не бяха стока - ама законът ги не ловеше тях, обаче за тоя, дето изчезна /така и не го намериха/, нищо лошо не съм чувал… Така…Познавах го, добър, кротък младеж беше… – обясни, сбърчвайки чело.

- И какво, да не се опитваш да ме убедиш, че вълкът е предизвикал катастрофата, бутнал е единия от скала, трития е нападнал, а четвъртия…

- Искам да кажа, че пострадалите са все един дол дренки /освен изчезналия/.

- Престъпници, които не са били наказани за деянията си.

- А така.

- Тогава ти не би трябвало да се притесняваш – ти си излежал своето наказание по закон.

- А ти защо така пребледня изведнъж?... Между другото, все да те питам – оная нощ, като ме спаси от кръчмата… После цяла нощ бълнува някакъв си Емил, някаква Елена, някаква катастрофа и… че не си искал…

Тук хладнокръвието на Дамян го напусна и той залитна леко встрани.

- Хубавата Елена, не си ли чувал? Заради нея е пламнала цяла война – опита да се пошегува, но устните му едва забележимо потрепнаха.

- Не мисля, че си сънувал „Илиада” – изгледа някак преценяващо.

Някой потропа на вратата, доста изненадващо в този час, предвид обстоятелствата.

- Отче, Китан тук ли е? Трябва ми да говорим по една работа – гласът отвън бе познат, на един от старите ловджии в селото.

- Влизай – покани го отецът вежливо. – Искаш ли чай?

Страхил влезе запъхтян, явно бе тичал дотук.

- Всъщност, добре сте събрали и двамата – започна по същество… – Така повече не може да продължава, хората са изплашени, крият се по домовете си, като мишки…

- И аз викам, че не може да продължава – додаде Китан. – Че и кръчмата са затворили. Голям страхливец е тоя собственикът, Върбан…

- Тихо сега, остави кръчмата. Аз и Дани сме отвън, ние сме опитни ловджии, но това… нещо… Не е обикновен вълк, казвам ви… Чувал съм, Китане, че имаш сребърен нож.

- Имам, я, от дядо си още го пазя – мъжът го извади гордо от чантата си.

- А така, а ти, отче, сигурно разполагаш с някой сребърен кръст… Ама по-голям да е, ако може.

- Да, но не мисля, че в случая…

 - Дамяне, ти си смел човек. Само ти не се страхуваш от върколака, знам, че и не вярваш в него, ама… Ще дойдеш ли на хайка за вълци? Просто вземи сребърния си кръст.

- Той и патлак има – обяви някак наперено Китан.

- Чудесно, и него вземи, но и кръста. Онова куршум не го лови, нали опитахме… Куршумите сякаш минават през него…

- Точно днес ли? – поколеба се свещеникът.

- Че какво му е – нощ, като нощ… Само дето…

- …Е малко мъгливо – довърши Дамян, замислено загледан навън, но после послушно последва останалите двама мъже към колата…

/следва/

- явно обичаш да пишеш крими или нещо по-остро в сравнение с по-идеализираните ти фентъзи :)

- интересно начало, ДОСТАТЪЧНИ ОПИСАНИЯм, обикновено са ти кратки, в случая са ок

- диалога се е обичал отлично - НЕ ме дразнят кафове като скивай, наперено итн - хареса ми наистина, леко се е получило, да не кажа дори правдиво

- замислих се единствено дали пияниците на село знаят Илиада, но да не ги подценяваме, понякога пияници за жалост стават интелигенти с бляскаво минало

- лично на мен ми е трудно да съглася реалността с вплетени към нея фентъзи неща от миналото, но не е лошо

- наистина ще очаквам продължението, доста приземено е написано това досега и ми се нрави щом иде реч за реалност

- ако Дамян иска да се скрие в някое село - НЕ би трябвало така да се дели и да се отличава, много бие на очи вместо да се впише сред народеца - но това е дребен детайл не пряко към темата в разказа

ами напоследък ме влекат по-крими истории:).
Радвам се, че ти е интересно началото и че този път нямаш забележки към описанията. Диалога се опитах да бъде реалистичен, но и да предвещава мистерия, „Скивай” е малко старомоден лаф, ама… Ми се струва нормален за възрастен човек от село. Не може да не е чувал поне за хубавата Елена. Да, похватът с вплитане на фентъзи в реалност може и да не е съвсем „ок”, обаче така ми хрумна:). Иначе, според мен, Дамян не се опитва умишлено да се отличава от другите, просто си е различен и това няма как да убегне от вниманието на по-любопитните. Благодаря за коментара:). Скоро ще пусна продължението.