БЯЛО

Една Завеса от бял сатен...
Един забравен, отворен Прозорец...
Една нощ в банков салон...
А може би не точно там...
Тишина и вятър, който изпълва Завесата.
Докосва я нежно, по нея пълзи, после я люшва и вае...
Движенията са като танц на балерина...
Една бяла и нежна, балерина танцуваща в мрака на студеният, банков салон през нощта...
Когато няма никой, когато никой не я вижда, никой не я гледа... Празно и тихо е. Хладно.
Бял сатен. Нежен, мек и хлъзгав...
Изтича през пръстите, неудържим е, като пясък...
Не можеш да го събереш. Безкраен е.
Небятен.
В него има момини сълзи. Бяла, лятна, дълга рокля, която се вее от висока скала до морето.. В него има чистота до стерилност. Крехка. Чуплива. Съвършена.
Бели сълзи на момиченце, което никога не е имало бяла рокличка. Или поне не си спомня това.
Бели минзухари. Бялото на слънцето. Бели перести облаци приличащи на мрежа, която прави морската пяна върху морето.
Доброта. Изначална. РОЖДЕННА. В мозъка на костите.
Каквото и да става избива. Въпрос на време. И на усещане. Или на предела им. Техен или неин.
... като подпочвена вода в двора на сушавия живот.
Избива, когато най не й е времето. Или пък точно, когато не й е времето е най-точното време.
Бялото е салфетка-винаги липсваща, когато плачеш...
Знаеш, че нямаш, но търсиш в чантата си с надежда, че някога си я взел, но си забравил за това.
Естествено не я намираш, защото никога не си си взимал салфетки.
Затова е Надежда. Бяла.
И, дори когато умира.

ЧЕРНО.

Черната нощ в банковия салон. Когато е почерняло от тишина. Когато е тихо до черно. Черно като мрак, в който сам се затваряш.
Черно като сушени сини сливи. Изсъхнала кръв. Живот...
... като мраморен под от черен мрамор с бели рехави жилки.
Студен. Жесток. Лъскав и грациозен. Класен. Скъп.
Внушаващ респект и величие.
... криеш белите си жилки.
Черно. Като черно кадифе. Черни рози. Черно небе.
Черен панталон с двоен ръб. Кой може да дешифрира това? Кой знае точно защо има толкова много тъга и болка зад нечий двоен ръб на панталон?
Черно. Като черна компютърна мишка. Като тези букви,
които четете в момента. Безплътно-черно. Пластмасово.
Черно като тежък, черен грим на пияна жена, която е загубила слънчевите си очила.
Или ,,слънчевите си очила,,

ПРОЗРАЧНО

... като въздух. Като вятър. Слепи очи.
Хоризонт. Цветът на падането. На свличането на бялата, сатенена завеса,
върху черния, мраморен под. Брутална красота!
Съвършеност. Няма аналог. Не може да се опише.
Няма нищо по-красиво от това... да видиш как една бяла, сатенена завеса дълго люшкана от вятъра се откъсва и се свлича върху черния, студен,
мраморен под. Слива се с жилките му, сякаш го прегръща... за да го стопли. И намира бялото си.
Гали го по тръните му. Ръцете й кървят, но тя не знае, защото тя дава.
Вижда ги само той, защото...
... е копнял някой да види белите жилки, зад черното му. Знае, защото взима.
Прозрачно спасение. Невидима бедност-бездънна. Незасищаща. Няма огледало, в което да се види. Смърт. На душата.
Смърт, която не позволява преливане на кръв и пие отрова, ако й прелеят.
Куршуми... Светкавци, които разрязват белия сатен,
а всъщност режат мрамора. Остават белези.
... онези бели жилки изпъстрили черното му, като морска пяна, която бързо изчезва, за да остане невидимото. Безопасното. Безрисковото. Удобното.
... което носят ,,дебелите,, хора. С лой около сърцата си. Прозрачно като жалейка. Жалейка върху локва с лой, вместо ЧЕРВЕНО.

ЧЕРВЕНО

Червено като Истина.
Като смелост. Кръв. Като зора, при която в банковия салон в левия, далечен ъгъл, гори едно канапе ,,Честърфийлд,,
Направено от тъмно-кървава-червена кожа. Истинска.
Канапе, на което може би в някоя нощ ще седнат бялата, сатенена завеса и черният, мраморен под.
Канапе, което може би ще остане винаги празно.
И ще го докосва само времето, което всеки ден ще забързва прахът от него, след като изчисти пода и окачи завесата на мястото й. Времето е една проста чистачка, която работи в банковият салон. На смени. И има хронична умора. Тежко е да бършеш праха от истина, която винаги остава празна.
Времето, което безжалостно върви, когато никой не го спира.
... когато никой не го шамаросва с червено, за да провери колко е велико.Затова си е въобразило, че е по-силно и могъщо, дори от смъртта.
Ала, никой не знае, че всъщност най-безсмъртно е червеното. В него е животът. Останалото е сън. Дебелашки.
Червено. Като червени устни. Обувки на висок ток.
Като кръстчето по стъклото на аптечка. Или лампичка на кафемашина, която свети в червено, за да сигнализира, че винаги е готова. За поредното кафе.
Тук кавичките са невидими.
..........................................................................

ДЪЛБОКАТА ЛЮБОВ

е, когато цветовете се смесят. Тогава имаме черни обувки на висок ток с червена подметка, която се вижда, когато някоя жена върви с гръб към теб.
Истината е точно там. В червената подметка на черни, женски обувки, които си тръгват от теб. Възбуждат много повече от изцяло червени. Но това няма нищо
общо с тръгването. То е друго, въпреки че може да бъде и възбуждащо. Но само понякога...
Червена рокля и черно бельо под нея. Кръв върху сняг.
Черен сатен и червени листа от рози. Бяла рокля с червена панделка на кръста.
Бял, кенарен чаршаф с широка дантела по края и вълненени, червени чорапи върху него.
Има ли по-голяма топлина и уют от това? Няма. Уют на душата. Размазващо!
Черни мъжки ръкавици държащи една, единствена червена роза, върху която падат бели снежинки.
Червена, карирана мъжка риза на черни квадрати и две ръце на рамената й с черен лак по
ноктите.

Спирам, защото смесването може да продължи до безкрай, а не трябва да продължава. Цветовете съществуват самостоятелно. И само художник може да ги смеси. Или ,,художник,, Той ги смесва без да знае общоприетите правила за това.
Каква е разликата между фотографи и художници?
Неее... между ,,фотографи,, и ,,художници.
Тук зад кавичките не се има предвид неталантливите.
Едните запечатват момента, защото не могат да рисуват. Или да ,,рисуват,, Те виждат само с очите си.
И могат само да ,,фотографират,, Да запечатват моменти.
,,Художниците,, ,,рисуват,, ,,цветовете на любовта,, когато ги ,,смесват,, Правят го върху палитра, която остава, когато си тръгва и тръгва, когато остава. Присъства без да присъства. Това е изкуството. Изкуството да смесиш всички
цветове на любовта, на живота с всичко, с което е изпълнен без онова ,,Аз,,
Когато няма ,,Аз,, присъстваш навсякъде и винаги и
ставаш безсмъртен. Нищо, че това не те топли.
Да присъстваш без да присъстваш, но да имаш плът винаги, когато си нужен. Да имаш един покрив с някого,
две лъжици, две вилици, две възглавници и едно легло
и да си същия и зад гърба на другия, какъвто си пред него е онази дълбока любов. Дълбока, защото като сонда е успяла да премине през ръбести камъни и куп препятствия докато намери своят кенарен чаршаф и червени, вълнени чорапи. И тук кавичките не личат.
Но не се страхуват да бъдат невидими, защото....
Защото, ако се страхуваха....
черното око на охранителната камера в банковия салон на живота щеше да ги засече,
и тогава нямаше да могат да отворят прозореца, за да може вятърът да люшне бялата, сатенена завеса и тя
да падне върху черния, мраморен под.
Иии... защото тогава тази история нямаше да бъда написана. А какво е животът без история?
Или ,,история,,?
Въпрос на дълбочина.
Дълбочина, която не може да бъде описана.
И въпреки този ферман, тя остава дълбоко неизследвана, несподелена, тайнствена и силна
каквато може да бъде само една Любов. И е такава, точно защото не може да бъде описана.
Тя не се описва. Чувства се. И тези, които я чувстват рядко пишат за нея.

И накрая едно клише за финал-
Животът е за смелите.
Филмите за страхливите, които не могат да са смели.
А пантофите за всички останали.