Начало / Статии / Статии - България

Небесните пасбища и международната станция на любовта

Автор

/

Бате Гошо от сума време ме караше да отидем някъде на разходка, а аз все умело се измъквах. Тогава той извади тайното си оръжие (не е това, което си мислите), а именно няколко снимки на природен парк „Небесните пасбища“ и ето, че аз склоних да отделя един съботен предиобед и да го видим туй чудо на чудесата.

И така, сутринта се качихме в колата, като аз взех с нас Рокси (моето куче), а бате Гошо водеше със себе си един махмурлук, който решихме, че не ни трябва и зарязхме при партизанина Стефчо в село Чурек. Парк „Небесните пасбища“ се намира в непосредствена близост до село Осиковица и по принцип е на по-малко от час път от София.

Но какво би била една разходка, ако не объркаш дори най-елементарния път! С две думи, трябваше просто да се качим на магистрала „Хемус“ и да завием на отбивката за Осиковица.

Хората са казали, че „неведоми са пътищата господни“, а аз искам да добавя, че неведоми са пътищата, по които леля Гинче (жената в сянка, която ви казва: „След 300 метра завийте наляво“, когато сте си пуснали навигацията) ще ви прекара. Според мен, а сигурно и бате Гошо ще се съгласи, леля Гинче е родом от Чурек.

Не обичам да ползвам навигация, но в онази лепкавостудена сутрин я използвах по необясними причини. Вместо да си караме като белите хора по магистралата, ние след 300 метра завихме надясно и се движехме по някога асфалтиран път, който, разбира се, беше на три метра и половина от царския път.

Така минахме през Чурек, видяхме паметника на Стефчо и, раздразнени от мутрата му и от това, че не си е оправил пътя, му харизахме на бате Гошо махмурлука. След селото жално се оглеждахме за връзка с магистралата и след няколко километра офроуд я намерихме и, както се казва, родихме се. Даже Рокси ми облиза ухото от задната седалка в знак на благодарност, че повече няма да си удря главата в тавана.

Отбивката за Осиковица я нацелихме от първия път и за наша радост табелките за пасбищата не липсваха. Минахме през чаршията, видяхме месната кръчма и като че ли и двамата с бате Гошо си помислихме за едно и също – на връщане да мушнем по някое и друго сочно кюфтенце, гарнирано с лютеница с кромид и салата от зеле. И сода, задължително се пие сода от зелена стъклена бутилчица с жълта капачка.

Стигнахме до „Небесните пасбища“ само след два километра и беше време да видим за що иде реч. Първоначално, като слезеш от колата, виждаш само една гора и леко повдигаш вежди, вътрешно задавайки са въпроса: „Това ли е?“. След като навлезеш в нея, обаче, започваш да усещаш накъде отиват нещата. Първата ви работа, като стигнете, е да се обадите на вашите и да им кажете, че всичко е наред. Така де, да не се притесняват хората.

След като уверите близките си, че всичко е точно (дояде ми се кекс), е редно разходката да започне. Проблемът е, че тя не би била пълноценна, ако просто нахлуете в парка като някой айдук. Създателите на парка са цивилизовани хора, а това изисква и ние като посетители да бъдем такива. Затова почукайте на вратата и, ако ви отворят, отворят. Ако не, здраве да е.

С бате Гошо имахме късмет и ни пуснаха да минем, но това най-вероятно беше, защото бяхме единствените посетители онзи ден.

Оттук насетне можете да се движите накъдето ви видят очите, но аз ще ви светна как го направихме ние. Първо се отдадохме на няколко мъдри мисли, които набързо ни припомниха кое е добро и кое не. Да, дори добряци като нас понякога могат да се объркат. На една от табелките пишеше, че каквото и да правим в тоя живот, редно е да го правим с любов. С ръка на сърцето казвам, че целият парк е направен с толкова много любов и мерак, че няма как и вие да не попиете от положителната енергия на местността.

Като отворихме дума за любов, в пасбищата има един портал на любовта и той работи на принципа на предплатените сим карти. Значи, гарантирано е, че минеш ли през него, до една седмица ще се влюбиш. За по-сигурно, препоръчвам да минете няколко пъти и така да заредите за няколко седмици напред, особено, ако като мен имате дарбата винаги да прецаквате нещата в самото начало. С бате Гошо разгадахме принципа и всеки от нас се провря по няколко пъти, ей така за да ни е сигурно, че ще ни огрее допреди Нова година.

Лабиринтът също е интересно и полезно местенце. Докато минавахме по него, нещо и двамата се умълчахме. Сега кой за какво си е мислил, не мога да кажа, но е факт, че вървенето по него е успокояващо. Бате Гошо, като по-голям, стигна до центъра, а мен системата ме извърли с обяснението, че имало още много хляб да изям, докато звездите ме допуснат до камъка в средата.

Нейде в гората се чуваше резачка и ние се заехме с това да видим, кой си позволява да нарушава реда и спокойствието на това магично място. За наше успокоение, това беше просто един възрастен човек, който се грижеше мястото да е в чист и спретнат вид. Същият този възрастен човек ни се представи като д-р Ангелов. Ето, че имахме честта да се запознаем със създателя на природен парк „Небесните пасбища“.

Без излишни приказки, д-р Ангелов ни обясни, че цялата територия на парка е всъщност наследствен имот, облагороден от него, синът му Александър и множество добри люде подкрепили инициативата да превърнат една гора в място за отдих, съзерцаване и духовно пречистване. Ударихме му по една снимка, а после се заехме да натоварим нарязаните дърва на каручката.

Разходката ни продължи като навсякъде подминавахме люлки, масички, бидони, превърнати в чешми, огнища и какво ли още не. Ума ми не побира колко работа и усилия са вложени.

Просто е невъзможно обстановката да не събуди детето у вас. В нашия случай децата станаха неконтролируеми и любопитни да видят какво още има скътано сред дърветата. Рокси, разбира се, беше голямата печеливша, тъй като не смогваше да гони пръчки и да рови в нападалите листа.

Мислехме, че сме видяли всичко, но, о, чудо! Имаше още много – совалки, с които излетяхме в космоса, само за да не отидем на работа в понеделник (по грешка си взехме двупосочни билети и се върнахме на Земята); имаше пресъхнал от 50 години водопад; седнахме на масата на ловеца, спасил Червената шапчица; влязохме в къщата на баба й и там играхме джага с вълка (естествено, че играхме вързано и му взехме всичките парички); припомнихме си за глаголицата и кирилицата от един камък; видяхме старото кладенче от 18-ти век; отскочихме до езерото на самодивите с надеждата да ги срещнем, но се оказа, че били в отпуск; пътьом посетихме дома на Баскервилското куче; гледахме телевизия, а програмата гласеше: „Телевизорът изпълва живота и душата на човек с пустота!“. На всичкото отгоре бяхме откраднали Алф без да разберем.

На табелката пише: "Тук на това място земните хора откраднаха извънземния пратеник Алф". Реших да задържа Алф, който в момента най-вероятно блажено ми спи в леглото или „чете“ поредната книга.

Някак недовършено щеше да е да си тръгнем без да палнем по една свещичка в храма „Свети Василий“, построен от Александър Ангелов. Схлупеният храм събужда и подтиква към доброта, а в него има книга, в която всеки може да остави своето послание. Трудно се понася толкова добрина наведнъж и за малко да не пусна сълза, четейки всичките мили думи, оставени от предишните посетители.

Преди да се качим в колата, с бате Гошо решихме да затвърдим наученото и минахме по мостовете на любовта. Ако тя не успее да ни намери, поне ние да имаме куража да я търсим и занапред. Пък и знае ли се, може минутите от Портала да ти свършат, баш когато не трябва.

„Небесните пасбища“ може да е просто парк, но той си има врата, която е винаги отворена и те чака да минеш през нея. Тя е магична, защото пропуска с теб да минат само добрите и позитивни мисли, а всички кофти чувства и ежедневни тревоги остават да чакат на паркинга. На излизане оставете вратата отворена, за да може доброто да излезе и да се разлее из целия свят. А за съществата на паркинга не се притеснявайте. Те са страхливи и като видят усмихнат човек бягат като дявол от тамян.

>
28 септември 2020 г.

Тагове

идеи за уикенда

любопитно

паркове

романтични места

забавления за деца

забавни истории

Забележителности наоколо

Избрани оферти