Остров Крит и една от емблематичните му забележителности – остров
Спиналонга. Малко островче намиращо се във водите на залива Мирабело.


               ( Моля,кликвай върху снимките)













                  







                  В превод от италиански, спиналонга значи дълъг бодил. Какво „бодливо“ са видели венецианците не знам, но знам, че Спиналонга, въпреки малките си размери таи богата и разнообразна история.

                 През 16-ти век венецианците са превърнали острова в непристъпна крепост, за да контролират достапа до залива на Елунда. Старото име на острова е Калидон. След като турците превземат Крит през 1669 год. , остров Спиналонга остава под венецианско владение още  46 години до 1715 год. Превземайки го, турците се настаняват на него, използвайки вече построеното от венецианците. Това продължава дори и след като Гърция извоюва своята независимост. Затова гърците „прибегнали“ до някои от своите византийски номера.

               Така през 1903 година гръцкото правителство взело решение да изолира болните от проказа от цяла Гърция на остров Спиналонга. Проказата е коварна и силно заразна болест. Така щът – не щът турците „ си били камшика“ пред  страха от силната зараза и Спиналонга станал и фактически гръцки. Колонията на прокажените просъществувала от 1903 до 1957 година, когато е открито лекарството за проказата.

                 Развълнувани от историята на острова решихме  да го посетим. Вече бяхме чели и романа на Виктория Хислъп – „Островът“. Благодарение на него светът започва да гледа с други очи на Спиналонга и на съдбата на прокажените, заточени тук.

                  За да осъществим това си приключение бяхме резервирали нощувки в Елунда. Градчето, откъдето тръгват лодки до острова.




















                Така рано в априлската утрин ентусиазирани и нетърпеливи се озовахме до пристанището на Елунда. Бяхме само двамата. Мъжът, който продаваше билети ни помоли да изчакаме още час, че дано да дойде още някой пасажер. Това ни даде чудесна възможност да се разходим в ранната утрин по крайбрежната алея на Елунда и да усетим вълшебната атмосфера на градчето.




 












































               Беше тихо и само лекия плисък на морето ни напомняше за себе си.

          



           Дори и за този един час не се появиха желаещи за екскурзия до Спиналонга. Явно другите предпочитаха съня пред приключенията. Добре дошло за нас. Много обичаме да сме си сами.



















Така и стана – сами на лодката...сами в първия половин час и на острова. Но като казах лодката...капитанинът се оказа капитанка.











                 Тя умело боравеше с руля, с въжетата и всички други лодкени неща и бързо ни закара до малкото пристанище на Спиналонга.


       

    


 











              Слязохме и с трепет се отправихме към тунела. Този тунел, през който прокажените знаели, че минат ли – обратен път няма.










                    Оставали завинаги тук, където намирали смъртта си.  Нещо като вратата за ада. Горките хора!

                    Наближихме го и не знам защо се "спекох". Не знаехме какви ще са чувствата, които ще ни обземат, когато попаднем на Спиналонга. Тягостно е , че преди само шейсетина години тука още е имало болни от проказа хора. При мисълта,че са се докосвали до стените,











                       до решетките на прозорците.

























...абе тегаво ми беше. Не ... не съм хипохондричка.... Та тези нещастни същества в началото наистина са били изпращани  тук, за да умрат. В по-късни години, когато от проказата са се разболявали дори и интелигентни хора нещата се променят. На острова започнал да тече сравнително „нормален“ живот. Имало болница, кино. Хората дори се женели помежду си. Не ми се разказва историята на прокажените. Тя е дълга и подтискаща.

                    Ние вървяхме по тесните улички,



































  разглеждайки каменните сгради, издържали времето и събитията тук.








































    Някои вече полуразрушени,


















   но освежени от красотата на цветя и зеленина.

  


















                 Изкачвахме се в знойния ден все по-нагоре.












       Видяхме заливът на Елунда като на длан.



























      Видяхме колоритното селце Плака, откъдето също идваха лодки с туристи.






 




           По тясната каменна пътечка


















     неусетно стигнахме до венецианската крепост.



















                   Тук чувството на съжаление към страдащите прокажени отстъпи място на възторга от вида на цитаделата и гледката, простираща се напред.

                




                     Времето, което нашата капитанка ни определи - напредваше. Трябваше да се придвижваме към пристанището, за да се върнем обратно до Елунда. Наближихме тунела и...











         видяхме „светлината“ в него – щастливци сме.

         



              С колата отидохме и до курортното, колоритно селце Плака. Неповторимо усещане за хармония, красота, тайнство.

 































            

                      Някой местен рибар беше изкарал от морските дълбини октоподи.

                   




                    По-нататък пък Нептун, господарят на морето летеше  със своята колесница и ни напътстваше с жезела си. Кой знае ... може би ни сочеше бъдещите ни нови приключения!