© Издателство "Фабрика за книги"
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от дебютния роман на Ралица Стоянова "Y-хромозома" (издателство "Фабрика за книги"). Ралица Стоянова е журналист и блогър, финалист от литературното риалити на БНТ "Ръкописът". Именно с "Y-хромозома" тя се класира на трето място в предаването.
"Y-хромозома" е история за белезите, които оставят любимите хора. Една болест – Синдромът на извънземното, преплита съдбите на героите — Сия, Мартин, Калин и Калоян, и дава нов поглед върху обичането, изоставянето, брака, семейството и майчинството. Как да спасим някого, за когото храната е излишно задължение? Как да го накараме да остане, ако е неспособен да се привърже? Какво дава смисъл на свят, преситен от общуване и гладен за споделяне?
Прекарахме една кошмарна седмица в болницата. Винаги съм избягвала да гледам сериали, които се случват в лечебни заведения - "Спешно отделение", "Анатомията на Грей", "Доктор Хаус", нищо, че бях дипломиран лекар. Струваха ми се убийствено потискащи. Мъката на хората в тях, макар и съчинена, ми беше непосилна. Заливаше ме като вълна, от която няма изплуване. Диагнозите, които изричаха лекарите, се запечатваха в главата ми като белег от дамгосване. Мечтата ми да бъда лекар беше останала в миналото. Никога нямаше да бъда добър лекар. Нямаше да мога да се грижа за телата на хората, без да попивам от мъката им. Да приемам болницата като работно място, а не като ад.
Беше кошмар да прекарам една съвсем реална седмица в истинска болница, пропита с ароматите на хиляди лекарства, развалени човешки тела и покосени души. Една от тях беше тази на сина ми, моята плът и кръв, моето дете. Всевъзможни лекари правиха всевъзможни изследвания на Калоян. Прегледаха всяко кътче от тялото му - от косата по главата му до малкия пръст на крака, но не можеха да разберат какво му има. Тялото му работеше. Нещо вътре в него обаче се беше скъсало - връзката между тялото и душата му. Изяждах се от мъка и самообвинения. Ако го бяхме завели в болница по-рано, още като дете, нещата сега можеха да са различни. Ако бях настояла да продължи да ходи на психолог. Ако бях потърсила по-добър специалист Всичките "ако" ме удряха с чукове по главата и не ми даваха покой. Една седмица бях като призрак. Не знаех ден ли е, нощ ли е. В единия миг бях в коридора на болницата, в следващия вкъщи, после пак болницата На моменти се гледах отстрани и не можех да повярвам, че това се случва в моето семейство, на моето дете. Седемте дни ми се сториха безкрайни. Имах чувството, че участвам в хиляда епизода на най-извратения и жесток болничен сериал.
На седмия ден, като в приказките, ама не съвсем, след множество прегледи го диагностицираха със "Синдрома на извънземното". "Какво, за Бога, значи това?", попитах психоложката, когато ми съобщи диагнозата. Звучеше нелепо и страшно едновременно. Доктор Калайджиева обясни, че това е много рядка хромозомна болест, при която болният не може, а и не се опитва да намери мястото си в този свят, защото счита, че принадлежи на друг и в даден момент от живота си ще се върне там. Под един процент от населението на Земята го носели. Отличителен белег на хората със Синдрома бил, че не възприемали храната като средство за оцеляване, а само като досадно задължение и, ако не се вземели мерки навреме, всъщност умирали от глад. Как синът ми е станал носител на този синдром? Заразил ли се е от някого, или е по рождение?... купища въпроси започнаха да се блъскат в главата ми и да излизат от устата ми. Не можех да позная гласа си, задавен от сълзите, които се надигаха в мен.
Синдромът можел да се предава по наследство, обаче шансът да го унаследиш бил едва 1%. Не е доказано напълно заради малкия брой потърпевши, но най-вероятно е по рождение. Проявявал се още в детските години, но обикновено се бъркал със злоядство. Другите признаци на заболяването - отчуждение, апатия, неспособност за социализация, ставали явни най-вече в тийнейджърските години. Синдромът не нарушавал работата на мозъка или на който и да било друг орган. Носителите му умирали от глад на различни възрасти, в зависимост от това как прогресира заболяването.
Думите "умират от глад" ме смазаха, както многотонен влак смазва бездомно куче. Рязка болка премина през средата на главата ми. Ръцете ми се изпотиха и изтръпнаха. Значи момчето ми, единственият ми син Калоян, ще умре от глад, защото е извънземно?! Не можех да повярвам на ушите си. Имах ужасна нужда някой да извика "Край!", камерите да спрат и болничният сериал да приключи.
Изчаках няколко секунди, но нищо такова не се случи. Дoкторката продължи да говори. Гласът ѝ беше мек и приятен, в пълен контраст с думите, които изричаше. Болнични термини и диагнози, които пробиваха мозъка ми както пирони пробиват ковчег.
Д-р Калайджиева ни обясни, че при Калоян лечението е възможно и има сериозни шансове за успех. От една страна, трябвало да го учим да яде наново, като бебе, да му обясняваме колко важна е храната, да превърнем яденето не в досадна рутина, а в ритуал, в празник. От друга, било необходимо да му показваме колко го обичаме, колко важен е за нас, да му докажем стойността на семейството, да му помогнем да си намери приятели, да направи връзки в този свят. "Лечението ще продължи дълго, може би години, но има надежда", успокои ни накрая тя. Остави чука, с който забиваше пироните, усмихна се служебно и отиде при друг пациент.
Калин ме притегли към себе си и ме прегърна. И двамата имахме нужда от този жест, за да не се разпаднем. Нямам представа колко време прекарахме в тази прегръдка - може да са били минути, може и часове. Когато се опомнихме, осъзнахме, че нямаме време за губене. Синът ни беше на четиринайсет и имаше опасност да умре от глад. След мъчителната седмица в болницата го прибрахме вкъщи. Там нямаше какво повече да направят за него. Оттук нататък поемахме ние.
