Никол Кидман и Дъстин Хофман с главни роли в Кан

© Stephane Mahe

Талантливата австралийска актриса Никол Кидман се появи в Кан, за да участва в промоцията на най-новия филм на известния със своя пиетет към абсурда в киното гръцки режисьор Йоргос Лантимос "Убийството на свещения елен". В него тя играе стилна съпруга на сърдечен хирург със смущаващо поведение (в ролята ирландския актьор Колин Фаръл).

Двамата имат две деца: дъщерята Ким и сина Боб. Всички живеят в богато обзаведен дом, но се разхождат в него като роботи. Интригата се базира на непонятните в началото чести срещи на доктора с тийнейджъра Мартин (Бари Кьоеган, когото неотдавна гледахме в "И после светлина" на Константин Божанов). Мартин живее сам с майка си, тъй като баща му е починал след операция, направена от въпросния доктор.

Уж невинната история за приятелството между младо момче и мъж на средна възраст постепенно се преобръща, за да се превърне в изненадващо бавен, но достатъчно кървав трилър с отмъщение и жертвоприношение. В Кан Кидман сподели, че в момента се усеща като двадесетгодишна актриса, чиято кариера едвам започва. Тя похвали Лантимос за твърде специфичния му стил на работа с актьорите, на които "давал пълна свобода, но изобщо не им разрешавал да играят." Част от пресата оцени филма като "доста по-успешен от показания през 2015, пак в Кан "Омар", а друга го бойкотира с невъздържани подвиквания в прочутата зала "Люмиер".

Фотогалерия: Екстравагантен стил от червения килим >

Съвсем еднозначен бе приемът на "Историите на семейство Мейеровиц" на американския независим режисьор Ноа Бомбах, често наричан "модерният Уди Алън". Великият Дъстин Хофман, чиито незабравими роли в абсолютни шедьоври като "Абсолвентът" (1967) на Майк Никълс "Рейнман" (1988) на Бари Левинсън и "Крамър срещу Крамър" (1979) на Робърт Бентън вече са го записали в "златната книга" на световното кино, тук се преобразява в ролята на егоцентричния старец Харолд, тормозещ семейството си с нрава си. На всичкото отгоре е (полу)талантлив скулптор, когото софистицираната артистична среда на Ню Йорк отдавна е забравила и няма намерение да обожава.

Хофман играе хапливия си герой с изключителна органичност и достатъчно самоирония, а такава не липсва и на епизодите, в които той не присъства физически. Двамата му синове, които поради разхвърляния живот на баща си са от различни майки (Адам Сандлър и Бен Стилър) са достатъчно смешни в търсенето на път един към друг, и то в момент, в който баща им е в болница, а неколцина "ценители" са се събрали да "почетат" негова скулптура.

Четирите минути аплаузи в зала "Люмиер" напълно разнежиха Хофман, а американската преса веднага го затрупа с комлименти. От своя страна, самият Бомбах реши да внесе известни уточнения в разразилия се скандал с продукциите на "Нетфликс" като заяви, че "Историите на семейство Мейеровиц" е сниман като "независим", а американският разпространителски гигант е поел разходите само на постпродукцията на филма, който според него и "без това е с твърде нисък бюджет". По този начин, той като че ли направи опит да се разграничи от вече оформилото се мнение, че "Нетфликс" са пълни господари на филмите, които продуцират, а режисьорите са само изпълнители.

Същевременно той се опита да се доближи и до позицията на френските разпространители, а също и до тази на председателя на международното жури Педро Алмодовар, който даде да се разбере, че според него всеки филм, показан в Кан, след това трябва да бъде показан и в киносалоните.

Всъщност, скандал имаше и по време на прожекцията на "Окя" на корееца Бон Джун-Хо, симпатична фанстастична приказка, в която великолепната Тилда Сунтън играе зловеща собственичка на алчна корпорация за храни. Поводът, който отключи страстите на макс, беше банален, но показателен: минути след като прожекцията за журналисти стартира, тя трябваше да спре заради грешно подаден формат от прожекциониста. Залата се разбунтува и някои изтълкуваха поведението на пресата към "Нетфликс" като тенденциозно и враждебно. Един френски журналист написа: "Грешката на прожекциониста може и да е подсъзнателна, но тя само доказва, че филмите на стрийминг гиганта не са направени за голям екран. Поради което нямат място на фестивала."

Със страсти бе обсипан и "Опасният" на Мишел Азанависиюс, в който главен герой е швейцарският режисьор Жан-Люк Годар. Знаем, че филмите му "До последен дъх", 1960 и "Лудият Пиеро", 1965 отдавна са обявени за култови заглавия на революционната "Нова вълна" на френското кино. "Опасният" е сниман по мемоарния роман "Една старателна година" на Ан Виаземски, първата любов на Годар и негова съпруга в продължение на година. Истинската Ан е съвсем млада жена, която прави първи стъпки като актриса. Измислената (във филма на Азанависиюс) – също.

Истинският Жан-Люк снима филма си "Китайката", 1967. Измислененият – също. После идва прословутият месец май на 1968-ма. Улиците на Париж са пълни с протестиращи студенти, а Годар и компания внезапно се появяват на фестивала в Кан и предизвикват неговото спиране. Въпросът е, какъв е безспорният мит на световното кино Годар в "Опасният" (в ролята великолепният Луи Гарел)? Отговорът е: един встрастен в киното и непохватен в любовта млад човек. Но освен това, подвластен на всички възможни форми на бунт срещу "буржоазната" естетика, влюбен в творчеството на Дзига Вертов. Годар на Азанависиюс е маниакален провокатор, винаги сериозен в думите си и винаги несръчен в делата си. В Кан режисьорът уточни, че "неговият" Годар не е биографичен, а по-скоро комиксов герой. На някои това им дойде в повече и те го обвиниха, че е превърнал едно величие в карикатура. Други сметнаха, че широката публика е получила истински подарък, тъй като "Опасният" е смешен, най-вече заради незлобливата ирония над увлеченията на младата френска интелигенция на 60-те години. А как е реагирал 86-годишният Годар на филма? На този въпрос Азанависиюс отговори така: "Годар искаше да прочете сценария, изпратих му го, но отговор не получих. Предложих му да гледа филма. Но отговор не получих. Аз всъщност не очаквах такъв"

Другото френско заглавие, което сериозно разлюля фестивала бе "120 удара в минута" на Робен Кампийо. Става дума за емоционално изследване на последствията от сериозната травма, която продължава да не е заглъхнала във френското общество, а именно първите масови прояви на болестта СПИН. Тогава, в края на 80-те и началото на 90-те десетки хиляди са заразени, а ефикасно лечение все още не съществува. Кампийо представя "машината на смъртта" като причина за мъченическите страдания на огромен брой хора, повечето от тях хомосексуалисти, но не само. Във филма, точно като в живота, те са обречени, но въпреки физическите си страдания се опитват да се борят за правата си. Обвиняват безразличието на политическата класа и общественото мнение като цяло. Тяхното кредо е, че имат право на лечение и на любов.

Тези които са очаквали, че пет години след феноменалния успех на "Любов", за който Михаел Ханеке заслужено бе отличен с втората си "Златна палма" (първата беше за "Бялата лента", 2009) ще получат върховно интелектуално удоволствие от най-новия му "Щастлив край" най-вероятно са останали леко разочаровани. Филмът, в който едно богато семейство живее в нехайство и стрес едновременно, недалеч от северния френски град Кале е и фрустриращ, и парадоксален и социален, но недостатъчно. Както винаги Изабел Юпер, Матийо Касовиц и най-вече Жан – Луи Трентинян са прекрасни, но това не стига на Ханеке, за да го превърне в потенцианелен претендент за трета "Златна палма". София Копола, Наоми Кавазе, Фатих Акин, Франсоа Озон и Сергей Лозница все още не са си казали думата