© Издателство "Изток-Запад"
В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Море на живите" - стихосбирка на българския писател Александър Секулов, публикувана от "Изток-Запад".
Да говориш на сина си
Миналото е възпято, прекрасно и завършено. Ръка на летописец е изгладила вълните
след кораба, на който скитах и с който тъй случайно се завърнах в Итака и при теб.
Сега съм само сянка сред песните на робите, оплакващи загубените дни на Одисей,
възпяващи изгубените дни на Пенелопа. Но думите, с които пеят, не ги разбирам вече.
Кого възпяват и защо? Какво ме свързва с тези хора също. Навярно причината е в мен.
Дошло е време в път да тръгнем, забравили компас и лот, за картите забравили. Така е редно.
Да върнем този дом на майка ти. С присъщото упорство да тъче красивия му ритъм и песните
на робите да придобият смисъл.
Дошъл е миг да ни извае светлината от собствените сенки, притихнали под старите
маслинови дървета. Да ни прониже и проникне, разпилее. На семена и дъх, на облаци и поплаци,
да ни спои и утаи, към себе си красиво устремени. Баща и син – синтаксис на възможното.
Мъже, които тръгват. Които могат да отвързват въжета. Да ги захвърлят като непотребни
пъпни върви. Достъпни за страха, за имената си достойни.
Посоките са буквите на Господ, които сричаме със вдъхновени пръсти, преди отчаяно
да ги загубим, преди решително да ни захвърли из въздуха като трохи за слепи птици.
За слепи птици, лутащи се в светлината, влюбени, изгубени щастливо, непреводими
в никакъв език. Във светлината всички са безмълвни. Във светлината всички
сме осиновени. Нима осиновената посока не може да е родна и родена?
Щурците днес не пеят, те възпяват.
О, ние ще открием нявга свещеното безделие на Гърция, великолепието на празните ѝ часове,
прекрасното отделяне на тялото, споделянето на света в съставните му части, връхлитащата
и опазена хармония на атомите. И всичко туй: със празни за любов сърца, със празни за красивото
очи, със празни за живот животи. Безделие на Гърция! Създало толкова неща отвъд красивото,
отвъд представата за допустимо, отвъд идеята за сътворение, отвъд дори идеята за смърт.
И ако някога идеята за смърт заспи, то тя ще е връз камъните бели на Гърция. И ще приемем
ний щастливото безсмъртие на Гърция. И няма другаде страна в света, в която то е тъй желано,
тъй очаквано, така възможно. Безделие на Гърция и Пловдив, възпявам те! Във Пловдив ни
пронизва светлината, а в Гърция – свещените и празни часове. Пронизани със правото да
бъдем вечни и винаги. Все тук.
С прозрачните от сол тела, с пламтящи кожи, с платна от вятър, със онзи дар да бъдем себе си
и някой друг, и по-голям дори, и всичко. Всеки. Всеки. Не е възможно повече от туй да разберем,
не са възможни повече победи. След светлината идва само вятър. Като огромен прашен бог,
побрал пустини, облаци и дъжд, ще ни прегърне, ще ни обгърне, ще ни разкаже. И колкото
по-малки сме в огромната му обич, то толкоз по-далеч ще стигнем, ти и аз. След светлината
иде вятър. И този вятър – заклевам те – ще ни засели пак в зелената маслина, в искрящия
метеоритен дъжд, във нас дори ще ни засели. О, вятър, споделима вечност,
пружина на безсмъртието,
Бог!
Ще ни остави да си идем. Със всички спомени, със цялото ни бъдеще и с тежкия обоз на миналото.
Защото няма милост в любовта, и не е имало, и няма и да има, и няма Бог във любовта.
Връхлитащата светлина на утринта ще ни дари с необходимите видения.
Ще трябва да ги приласкаем и обичаме, защото са деца на светлината. Това са нашите деца,
и ние, сине, трябва да им бъдем дом, баща, родина, никой.
