Иван Нинов, художник: Модерно ли? Рембранд е по-модерен от нас

- Беше трудно в самото начало. Точно в тези години, 70-те. Не са ме преследвали, но понеже не съм от София, имах много проблеми. Тогава съм спал по мазета, по тавани. Завършил съм Художествената гимназия и след това кандидатствах в Академията. По това време се запознах със Светлин Русев. Тогава Светлин беше художник във вестник "Литературен фронт". Каза ми, стига си кандидатствал, носи ми рисунки за вестника. Той ми публикува първите рисунки.

- След това имали ли сте трудности при участия в ОХИ-та?

- Не, не съм имал. Постепенно започнах да си изграждам свой стил. Тогава много работех с креда. Светлин много ги харесваше тези работи. Повечето от тях са в неговата колекция. Добре, че тогава попаднах на човек като него. Много хора ще кажат - остави го Светлин, но по това време той изобщо не беше такъв фактор.

- Как решихте за себе си, че ще се занимавате с графика?

- В Художествената гимназия се изучаваше почти всичко. Точно графика нямаше, но имаше рисуване и оттогава започнах. Правех много рисунки, автопортрети с темпера, с креда. И така постепенно започнах. След първата ми младежка изложба реших, че ще правя предимно графика. Аз работех и живопис, но, между другото, защото графиката отнема и време. Първата ми изложба беше само рисунки с креда. Това беше в една галерия на ул. "Гурко". Петър Чуховски ми откри изложбата и така започна борбата. Това наистина е борба, защото, като не си завършил Академията, беше много трудно. Имаше разни професори, които си толерираха техните хора.

- Това, което ви прави много различен от графиците от вашето поколение, е, че нямате илюстративен подход.

- Ами те са завършили повечето илюстрация в Академията и докато се изчистят, това дава голямо отражение и върху свободните им работи. По това време се запознах и с много писатели, поети и съм илюстрирал техни книги, но аз не ги правех точно илюстративно тези неща. Те даже използваха мои графики, за да илюстрират книгите си. Познавах се с поета Николай Кънчев и мисля, че му илюстрирах една книга. Неговата поезия ми е близка, защото е по-условна. След това Иван Цанев, и на него съм илюстрирал книги. Според мен, илюстрацията не трябва да бъде буквална, да носи само настроението. Поезията е като рисуването, те са много близки. Много по-близка е от прозата.

- Кои са художниците, от които сте се влиял на младини?

- Може би Тодор Панайотов. Аз се познавах с него. Той наистина е много силен художник.

- Какво точно сте научили от неговите графики?

- Неговите неща бяха много близки до натурата и много силни като въздействие. Той рисуваше много пейзажи, имаше едни терени... Може би това ме привличаше. Тогава правех много неща от натура, пейзажи с хълмове и дървета.

- От чуждите графици, чиито работи сте можели да видите през 70-те и 80-те години, кои автори ви правеха впечатление?

- Много са. Силно впечатление ми правеше словенската графика. По-късно съм бил на откриване на едно биенале в Любляна. Ако трябва да кажа имена, може би Рико Дебеняк, Янез Берник, от тях съм се учил. Те наистина бяха световна класа.

- Кои са предпочитаните от вас графични техники и защо?

- Аз започнах със суха игла отначало и сега продължавам с тази техника. Може би тя най-много ми допада, а след това литографията. Правя и фотолитография, защото вкарвам един образ, който е фотографски. На последната ми изложба има и работи с акварел, които след това се прехвърлят по фото начин върху литографския камък и така работата става по-богата и като цвят, и като структура.

- Прави ми впечатление, че в работите си вие по-скоро изваждате нещата от мрака, че при вас основният цвят е черното.

- Да, но и не е съвсем така. Много хора ми казват, абе, ти докога ще правиш нещата само в черно и бяло. Аз имам поне четири-пет цвята, например в сухата игла. Това са нюанси и точно това не се усеща от публиката. Може би това е малко по-трудно в графиката, да се усетят нюансите. Спират се повече пред тези неща, в които има фигура, портрет, голо тяло.

- Споменахте Тодор Панайотов и неговите пейзажи. Вие имате една серия, която разработвате от години, озаглавена "Въображаеми пейзажи"...

- Това са по-късни работи. Те са повече композиционни решения. Въображаеми, защото напомнят за пейзаж, но не е точно конкретен пейзаж. Има отделни детайли, които само напомнят за пейзажи. И затова носят това заглавие.

© Анелия Николова

- Какво ви интересува в натурата?

- Тя е богата на много неща. За мен тя е най-големият учител, даже повече от Академията. В природата има всичко. Има и цвят, има структура и форма.

- Това, което мен много ме привлича в работите ви, е съсредоточаването върху отделни дребни предмети - било природни, един камък например, било всекидневни неща, които вие изваждате и превръщате в център на работите си. Откъде дойде този интерес към незначителното, което изведнъж става център?

- То всъщност не е незначително. Пак трябва да го видиш това нещо. Имам такива композиции, от камъни и от разни плодове. Те стават център на композицията.

- Мисълта ми е, че вие отделяте един камък от заобикалящата го среда и го превръщате в нещо много специално.

- Той става център на композицията, на самата графика. Не знам. Както има едни драперии, които правя сега. Тя самата натура, например драперията е много пластична, както и камъкът. Това е като скулптура.

- Защо един камък или картонена чашка за кафе, или един прорасъл картоф си струва да бъдат превърнати в център на една графика или картина?

- Всичко зависи от автора. Формите и цветовете, това е, което търся. Примерно, като сложиш един портокал, той става акцент и другите предмети стават по-приглушени. Това търся, този ритъм от форми и цветове. Това е.

- Нямате нужда от много предмети, които да композирате в цялото. Предпочитате да се съсредоточите върху нещо много малко.

- Зависи. Понякога има и много предмети, но винаги трябва да има център, акцент в цялата композиция. Но не трябва да е нагласено. Аз даже, като се събудя сутрин, и започвам да рисувам одеялото в леглото, защото то не е нагласено. Почнеш ли да го нагласяваш, то става като етюд в Академията. Самата природа ти подсказва какво трябва да направиш.

- В началото рисувате много с креда. По-късно започвате да работите суха игла, офорти...

- По-късно в рисунката започнах с темпера да работя и да ги правя повече акварелно нещата. Започнах да правя една серия акварели, с които участвах в международни изложби. Сега във Варна имаше една изложба, където участвах. Акварелът е много богат и затова ме привлича.

- Кога започнахте да правите експерименти с фотография?

- Отдавна. Не помня точно коя година. Видях, че няма смисъл да се имитира самата природа, а по-добре, когато фотосът сам подсказва силата на природата и се губи смисълът да копираш видимото.

- Фотографиите вие ли ги правите или използвате готови фотографии, правени от друг?

- Аз ги правя. В изложбата има много такива, които аз съм ги правил. Нося си един дигитален апарат, за да мога да виждам какво снимам и след това, като направя снимката, вадя това, което ми е необходимо. В пейзажа, например, взимам един детайл, който след това ще го работя в графиката, която правя. И така... но самият процес е малко по-дълъг. Фотографията си е всъщност графика. Но аз не правя чиста фотография. Взимам една чаша или една бутилка, след това има един фон, почти винаги ги слагам на черен фон и около него има още един, примерно сив. Зависи какво ми трябва. Така предметите изпъкват повече. Няколко нюанса на черното имам, за да може да остане фотографията като център... Снимал съм най-обикновени неща, едни напукани стени, например. Така, докато си вървя по улицата.

© Анелия Николова

- А как и кога стигнахте до абстракцията?

- Те не са точно абстрактни, защото абстракцията е друго нещо. Моите неща са малко по-условни, мога така да кажа. В тях пак има натура, но тя е подчинена повече на един ритъм, точно, на ритъм от форми и структури. Те се възприемат като абстракции, може би защото няма фигури, няма разпознаваеми предмети.

- В натюрмортите ви има нещо от натюрмортите на Джорджо Моранди? Съзнателно ли сте търсил това сходство?

- Да, аз много го харесвам. Преди години, като бях в Париж, видях негова голяма изложба. Наистина той е изключителен художник, голяма класа.

- Какво цените в него?

- Мисля, че живописта. Той е голям майстор на колорита, това е чиста живопис. И композиционно също е много интересен. Той стига даже дотам да не разработва всеки предмет. Почти са абстрактни предметите му, само на някои места отделни предмети са леко разработени. Но най-вече в него харесвам живописта, колорита.

- Само че при Моранди предметите сякаш омекват в светлината, докато при вас предметите имат повече твърдост и материалност.

- Защото при него...Той търси само живописта, само цвета. При мен е подчинено повече на формата, повече на рисунъка. Може би е това. Друг художник, когото много харесвам, е Франсис Бейкън.

- Това е странно, защото има голям контраст между Бейкън и Моранди.

- Контраст, не. Бейкън е много, как да кажа, много силен, много експресивен. Франсис Бейкън за мен е по-близо до Ван Гог като сила, като експресия. Пак в Париж видях негова изложба в музей за модерно изкуство.

- При Бейкън фигурата е разкъсана, смачкана...

- Да, тя е силно деформирана. Той повече рисува себе си, аз някъде бях чел за това. Виждал съм негови снимки в ателието. Почти навсякъде, където има фигури, той рисува себе си. Има едни негови глави, много интересни, много пластични.

- Вие сте носител на престижни награди за графика, коя от тях цените най-много?

- Те са различни. Може би наградата в Сърбия, в Горни Милановац. Тя е на миниатюрното изкуство. И не е само за графика.

- Прави ми впечатление, че сте един от художниците, които много последователно се занимават с определени теми, мотиви - разработвате ги отново и отново. Защо?

- Напоследък правя повече натюрморти. Ами защото натюрмортът е безкраен и затова се връщам към него. Можеш непрекъснато да го променяш, да търсиш. След това са тези, по-абстрактните работи, които ги работя в сухата игла най-вече. Непрекъснато ги работя. Почти всеки ден правя рисунки от абстрактните, но и по натура.

- Преди 1989 г. чувствал ли сте ограничения като художник?

- Имаше известни ограничения, защото искаха да се правят неща, по-близки до натурата. Тогава имаше едни общи изложби, на които наградите се даваха повече за пейзажи от натура, за портрети на бригадири, но това беше в по-ранните години. Държаха на тематични неща.

- Правите впечатление на самотник, на човек, който е встрани. Това съзнателна позиция ли е?

- Това е до характер. Не ги обичам тези работи... винаги да си в центъра. Все с тебе да се занимават. Не обичам да се шуми около мен. Може би това те прави малко по-спокоен.

- След 1989 г. промени ли се нещо за вас, в начина ви на живот, в начина ви на работа?

- Не мисля, че имаше кой знае какво значение за мен тази промяна. Може би сега е малко по-свободно. Има много изложби, в които можеш да участваш у нас и в чужбина. Има и нещо друго. Преди години ми казваха: абе, този да си гледа графиката - бях представил едни живописни работи. Сега това го няма. Един художник би трябвало да може да прави всичко. Защо трябва да се ограничаваш. Разбирам да не правиш нещо, защото няма качества, а не да не те допускат, защото ти правиш едно, а друго не трябва да правиш.

© Личен архив

- През 90-те у нас се появиха нови форми на изкуство, художниците започнаха да използват нови медии. Следите ли тези неща, интересуват ли ви?

- Следя ги, но на мен малко са ми чужди. Това също е голямо изкуство, но аз не го усещам. Да, интересувам се от младите, следя, доколкото мога, разни каталози от чужбина. Има интересни неща.

- Долавяте ли някакви нови идеи в изкуството, които ви се струват интересни?

- Аз мисля, че идеите са си едни и същи, но зависи от това как ще минат през теб, как ще се пречупят. Ето, аз съм гледал Рембранд във Виена в музея на рисунката. Рембранд е толкова модерен, че все едно това са неща, сътворени сега. Самата композиция, изграждането, излъчването са модерни. Графиките на Дюрер също, но най-вече Рембранд ми действа като съвременник.

Разговора води Кирил Василев