© Организаторите
Божидар Спасов е от иновативните български композитори, който от 25 години живее и преподава в Есен, Германия – доцент по оркестрация и теория във Висшето училище за музика и сценични изкуства. Носи своята нетрадиционност още от времето, когато учи в Московската консерватория. А когато преподава в България, основава семинара по съвременни композиционни техники като алтернативен център на напредничавите и несклонни към конюнктурно поведение млади музиканти от 80-те. С награди от конкурсите "Карл Мария фон Вебер" (Дрезден), Международния конкурс за сакрална музика в Швейцария, "Валентино Буки" (Рим). Автор на издателство Ricordi.
Мадригалната комедия (а дали всъщност е комедия?) "Омагьосаният" е пример за авангардност, поне за България. Опера-танц-(изцяло) физически театър, с инструментална и електронна музика, с вплетена твърде условно и фолклорна нишка, с декор построен само на светлини и 3D проекции. И либрето по "Доктор Фауст" на Томас Ман.
Спектакъл, който се вписва в новата (стара) концепция на Фестивала на оперното и балетно изкуство (ФОБИ), Стара Загора от 23 ноември до 5 декември – преглед на най-новото и най-доброто от сезона. Факт, който дълги години е бил водещ в 46-годишнината на Фестивала, но и достатъчно години е бил забравен – или пренебрегван.
След Пловдив и Мартенски музикални дни, "Омагьосаният" намери своето място и на фестивала в Стара Загора. В дългия път от написването – докато още сте следвали в Москва, до днешния авангарден спектакъл, той стана ли отразител на времето през което е преминал?
- Ами да, получи се едно разтегнато във времето произведение с непрекъснато добавяни нови елементи. Първо големината му е двойна: в Москва беше 30 минути, в Дрезден малко по-голямо, в Благоевградската опера (1983 г.) беше 45 минути. Оттогава са минали много години през които не е имало никакво движение. Това време не е свързано с пряката композиторска работа, а с развитието на оперния театър като все по-синтетичен жанр. В който влизат други театрални форми: балетни, мюзикъл и се стигне до технически средства – сценография и т.нар. режисьорски театър, много разпространен в централна Европа. Тези неща са ми повлияли, като се добави и доста стара моя музика, преди 40 години писана, и съвсем нова, тъй като са много малко вече чистите творби. Нямаше взето от италианската ренесансова музика, мадригалите липсваха. Това беше идея на диригента, който ми е много близък – да има сценични мадригали на Монтеверди. Аз обаче си избрах мадригали, които да отговарят на съдържанието на операта. В България сега работя с двама души – единият е мой бивш студент, а момичето, което прави сценографията – Валентина Бонева, е от Университета в град Есен – там има отдел за интерактивна (мултимедиална) сценография. Тя вече е много талантлив специалист в тази област. Исках да направя нещо синтетично и имах късмета че го направи Таня Соколова, изключително способен хореограф. От Таня дойде предложението да няма реално разделение на танц и пеене. В Дрезден беше като балетна пантомима – отделно бяха певците и танцуващите, певците бяха в оркестровата яма.
© Организаторите
Видяхме изпълнители, които и добре пеят, но и танцуват като професионалисти. Как ги намирате, това ли е в Европа изискването към оперния певец – да е мултифунционален?
- Не винаги. Понякога големи певци, вече по на възраст, особено специалисти в италианската опера, едва ли биха се съгласили, поради телесни несъвършенства да играят. Но има доста знаменити изпълнители на главни роли, които правят пластика. В моето има много танци. Това естествено могат да го правят млади хора. Които са готови да се понаучат.
А в България как ги събрахте?
- Всичко е заслуга на диригента Драгомир Йосифов, това са Пловдивската опера.
В съвременната опера кое е водещото?
- Зависи каква е операта. Има съвременни, които са доста традиционни; има пък нетрадиционни доста статични, в които трябва да се прави някакво движение. Няма обща тенденция, зависи от режисьора. Има такива, които много обичат движението, а други – да се изпълнява почти концертно.
Доколко европейската публика разбира и е благосклонна да гледа в такава степен синтетично изкуство?
- Мога да говоря за Германия, Австрия, Холандия, където съм гледал много постановки и салоните са винаги пълни. Това е абонаментна публика, която отдавна е свикнала да гледа съвременни спектакли. Никого не изненадва несъществуването на костюми от времето на написването. Всичките са съвременни. Живея от 25 години в Германия и наблюдавам публиката как се е адаптирала. Днес почти никой не отива да гледа традиционни, консервативни постановки, където певците изобщо не се движат, а само пеят. И да слушат белканто. В немския, а и в големите италиански театри, не се допуска режисура, която да не е по някакъв начин иновативна. Взимат се режисьори, които се стремят театърът да е на първо място. Т.е. статичен театър с псевдо костюми просто никой не прави вече.
Германия като че ли е водеща с иновативните си постановки. Защо?
- Не само Германия. Много зависи от естетическите тенденции. Един от водещите беше Залцбург, след епохата Караян. Дойде Жерар Мортие, с белгийски произход, и направи революция като интендант. Дълги години беше главният човек в Залцбург, който изцяло измени режисьорската концепция. А там е най-голямата фестивална интернационална арена за елитни представления. Повечето от певците, а и оркестрите, са не немски, от рода на Виенската опера, постановките са на режисьори от цял свят: норвежци, италианци, германци, руснаци, какви ли не. А в Германия, същият Мортие направи фестивал в Рур – казва се Рур триенале. Така е и в Амстердам, в Авиньон – французите правиха с най-стари опери, от Жан Филип Рамо (1683-1764) например, които без мултимедия и тези иновативни неща не биха могли да съществуват. Т.е. става въпрос и за класическа опера, не само за съвременна, за Моцарт, Верди. Това е много стара тенденция. И се вижда не само в You Tube, а навсякъде – прави се на различни необичайни места, в една гара беше направена "Травиата". Отдавна операта е излязла извън оперния театър като единствено място за поставяне. Другото място е Байройт, където в последните години бяха канени най-крайно експериментални театрални режисьори, които почти не са правили опери, за да могат да внесат нещо ново. Така че е обща тенденция. Разбира се, Германия е може би водеща. Защото там съществува понятието режисьорски театър. Защото режисьорът се поставя понякога нависоко, което не винаги е добре – ако не е добър музикант, може да създаде интересни неща, но да не отговарят на музиката. Хората обаче работят в екипи. Режисьорът не нарежда сам: ти тука ще стоиш, ти тука ще пееш, а всичко се обсъжда с диригента, със сценографа, прави се единна концепция. Същата опера "Омагьосаният" имах щастието да я направя в Дрезденската щатсопера на камерна сцена 1978 година със страхотни изпълнители и с балет.
© Организаторите
Така ли се разширява публиката, за да не е само за меломани?
- Меломаните са част от публиката. Когато идват големи певци, те отиват да чуят своите любимци. Но публиката е много по-широка и съвсем не е само от възрастни хора.
Каква е ролята, целта на един фестивал?
- Има по-традиционни фестивали, които целят, ако имат много пари, да поканят големи звезди. Но това не означава, че с поканата на режисьор, не канят също и появил се в последно време нашумял изпълнител. Има такива като Залцбургския, които съществуват от много години. Ние тук също имахме навремето – в Стара Загора, и сега нещичко е останало. Беше целта да се показват всяка година най-добрите постановки на всички български оперни театри. Естествено, тогава се избира най-стойностното. Един фестивал, когато прави програмата си, за да може да привлече публика, се стреми да се представи с известни певци, диригенти, режисьори, добри оркестри. И с много пари трябва да разполагат. Оттам нататък има интендант – един човек решава всичко, това е изключително важно. Ако има годишнина на композитор, тогава се правят повече произведения. Всеки път се върти около акцент, с определена тенденция е. Има фестивали, които не са само оперни, а оперите са част.
Защо заминахте навремето точно за Германия?
- Аз съм учил в Русия. А в Германия отидох по различни причини, не само заради връзките които имах като композитор с тази страна, или защото имах възможност да преподавам там. В Университета "Фолкванг" в Есен все още преподават Веселин Парашкевов и Минчо Минчев.
На какво искате да научите Вашите студенти, какво да им предадете?
- Музикантската професия не е като другите, много дълго време се учи. При положение че те, въпреки и талантливи, не са достатъчно професионални, трябва да наваксват. Да научат "занаята", с което се занимават, това е най-важното за тях. Например, да се научат да чуват и да го записват. Просто да бъдат професионалисти. При нас се учат от най-различни страни, само българите по едно време бяха повече от 30, да не говорим колко са от Корея, от Източна Европа. Така че всеки от тях има нужда от нещо различно. Аз виждам кои са им и слабите, и силните страни, старая се да ги поддържам, да ги подкрепям във всяко едно отношение. Тъй като групите са по 5-6 души, постепенно се опознаваме и след това си оставаме с връзките. Както това момче – Лукас Тубиас, немец, учил е при мене оркестрация (с мене беше и в Пловдив, и в Русе), сега участва със звука и тук на Фестивала в Стара Загора, аз не го мога това, но той е много талантлив.
Бихте ли дошли и в България да преподавате на студентите? Има на какво да ги научите.
- Че аз много пъти съм идвал и съм се опитвал да преподавам. Обаче най-често хората от които зависи това, макар понякога да съм го правил абсолютно доброволно, нямат особено желание. Да, бих искал както аз, така и жена ми, тъй като години наред сме преподавали в Пловдивската музикална академия. Но макар моето желание, нито един път не са ме поканили. Бил съм в НБУ, в Националната академия, където също е трудно, въпреки това съм правил една лекция 2-3 пъти, имаше такива случаи, но нямаше голям интерес, така че…. А в Пловдив – не.
