Искането за мажоритарност - скрита носталгия по двуполюсния модел

За изцяло мажоритарни избори се обяви Лютви Местан - лидерът на ДПС, партията, която обича ролята на балансьор на властта

Политическата трансформация на посттоталитарната политическа система след 1990 г. породи множество противоречия и парадокси. Един от тях е свързан с появата и утвърждаването в продължение на 10 години на двуполюсен партиен модел, въпреки действащата пропорционална избирателна система – както е известно тя обикновено води до партиен плурализъм.

Общите причини за несъответствието между избирателна система и партиен модел в България през периода 1990-2001 г могат да се сведат до:

Липсата на истински демократичен консенсус за необходимата политическа и икономическа промяна, чийто продукт е Конституцията от 1991 г. В посткомунистическите условия в България се утвърди формален демократичен консенсус, който не реши нито едно същностно противоречие на прехода и породи фасадна демокрация, раздирана и до днес от три основни кливиджа /конфликтни възли/: А) По отношение на комунистическото минало – за или против него; Б) по отношение на бъдещото развитие - към демократичен социализъм, или към демократично гражданско общество; В) по отношение на геополитическата ориентация – към Европа и НАТО, или в "сивата зона" на Изток от тях.

В крайна сметка сблъсъкът на силите на промяната и тези на статуквото взаимно се неутрализираха и въпреки външната победа на "промяната". След 2001 г., преходът се проточи в интерес на посткомунистическото статукво. Закономерен резултат от това бе изчерпването на партийната система и постепенното навлизане след 2001 г. в ситуация на "нормализация" – съответствие между избирателна и партийна система. Но тази "нормализация" също бе измамна – при нея силите на промяната постепенно се маргинализираха, докато силите на статуквото, минаха фактически в стратегическо настъпление, особено между 2005 г. и 2009 г. и особено след Февруарския метеж и Костинбродския преврат на олигархичния посткомунизъм през 2013 г.

Рязкото разделение на мненията и сблъсъкът в самото общество между просоциализъм и прокапитализъм нулира предимствата на "прехода" и доведе към днешна дата до представата, че той е "неуспешен". Причините за това се търсеха в двупартийния модел /или две плюс една партия, която от 1992 г. е стратегически съюзник на "червения полюс"/. Той успешно бе сатанизиран като причина за неуспехите на прехода.

Относителната слабост, разделение и конфронтация вътре в силите на промяната, или в продемократичната общност от 1990 г. до днес доведе до нейната относителна слабост и половинчатост на необходимите реформи. Обратно – единството и силата на партията/ите на статуквото доведе до тяхната фактическа доминация през по-голяма част от времето на "прехода".

Липсата на ясна стратегия за действителна капиталистическа трансформация породи и
фактическото превръщане на части от бившата номенклатура в квазикапиталистическа олигархия и плутокрация. Демокрацията се оказа фасада на политически практики, които на практика са несъвместими с нея. В хода на т.нар. преход за това също бе обвинен "конфронтационният" двуполюсен политически модел, който предимно ляволиберални и центристки сили представиха като първопричина за недостатъците на "прехода". Тяхна цел бе разбиването на този модел и създаването на многополюсна партийна система (в която да остане важно място за тях като "балансьори"). Това съвпадна с желанията на нововъзникващата квазикапиталистическа олигархия за размиване на политическата отговорност и формирането на идейно-неясни, популистки и като цяло слабоотговорни правителства.

По-късно това се свърза и с налагането на един псевдопазарен ултралиберален икономически модел, който, заедно с непреодолените социалистически практики, наследени от миналото, чудесно създава условия за политическа система, изгодна изключително за тесния посткомунистически политико-икономически елит.

Но след 2001 г. твърде скоро се разбра, че смяната на "двуполюсния" с "плуралистичен" модел не доведе до разцвет на демокрацията и пазарната икономика. Двупартийната конфронтация лесно се изроди в "многопартийна", при това на популистка основа, което влоши, вместо да подобри ефективността на партиите в парламента.

С други думи се разбра, че "плурализмът" съвсем не е панацея, а напротив, създава нови конфликтни точки и проблеми. Само че веднага се потърси нова панацея, която се откри във въвеждането на мажоритарни избори.

По този начин скрито се прояви и носталгия по модела през 90-те години като по-ясен и предвидим. Редица автори в медиите пропагандираха недостатъците на пропорционалната система и пледираха за замяната и с мажоритарна.

Така те имплицитно търсеха възможност за връщане към двуполюсен политически модел, който да възстанови политическата отговорност чрез избор на изявени политически личности, а не на "партийци". С други думи в условията на българският популистки Zeitgeist, нашия популистки политически климат, отново се подмени средството, чрез което да се излезе от "омагьосания кръг" на "прехода".

Тук трябва да е ясно, че мажоритарност означава връщане към частичен или пълен двупартиен модел. Само че протагонистите му няма да са същите, както през 90-те години. По-скоро има опасност той да породи не идейно-политическо, а етно-религиозно противопоставяне с всички произтичащи от това последици.

На този фон предимствата на двуполюсния политически модел, свързани с ясната политическа отговорност на управляващи и опозиция, ще изглеждат твърде повърхностни. А, особено в състояние на раздробеност, характерна за настоящия политически момент, това може да доведе не до нарастване на политическата активност, а до ново отчуждение и апатия сред избирателите. Вече би трябвало да е ясно, че в хода на политическата промяна господстващата комунистическа номенклатура се трансформира в квазикапиталистическа олигархия, която целеше запазването на властта си именно чрез размитата политическа отговорност на елита като цяло – не само на партийния, разбира се!

Предимство на двупартийната система е ясното очертаване на силите на промяната и силите на статуквото. Постига се яснота какви реформи възнамеряват да правят основните политически сили. Но преодоляването на олигархичния модел едва ли може да стане само с реформа на избирателната система, водеща фактически до двуполюсен партиен модел. Напротив – ако при многополюсен модел олигархичните групи трудно могат да "пазаруват" цели партии, сега може би много по-лесно те ще "пазаруват" отделни кандидати за публични длъжности.

Двупартийността предполага основните партии да провеждат умерена политика, която да привлича избиратели от центъра. Но връщането към двуполюсен модел в България неминуемо би било свързано (поне в настоящия политически момент) с формирането на безпринципни междупартийни коалиции преди избори, които биха размили отговорността в името на властта.

Двуполюсният модел предполага премахване на чувството за несигурност за административния апарат. Предвидимостта при всяка смяна на управляващи и опозиция предполага това. Макар и сега да изглежда парадоксално, при този модел може да се гарантира в много по-голяма степен независимостта и самостоятелността на съдебната власт – нещо от изключителна важност при неяснотата и размитата отговорност, която гарантират коалиционните управления. Но връщането неминуемо към еднопартийно управление би създало отново опасност при липса на съответни гаранции за узурпиране на административна, съдебна и медийна власт от управляващите партии.

Мажоритарният избор съкращава дистанцията между избирателя и избраника . С други думи се предполага, че се избира на основата на личностни качества, а не на партийни пристрастия и принадлежност. Това размива идейната отговорност и политическа принадлежност и се получава особено при наличието на ясни олигархични тенденции в общественото развитие. Но макар да избират личности, а не партии, избирателите отново ще изберат партийни представители и това множеството досегашни мажоритарни избори за президент и кмет нееднократно го доказват.

В заключение – няма модел панацея, ако не са създадени гаранции за върховенство не на (много)партийна воля, а на закона.

Предимства и недостатъци

Мажоритарианизъм и двуполюсен модел	Пропорционализъм и плуралистичен модел
Създава стабилни правителства, но стабилността им се подрива от фактори като господстваща олигархична връзка, влияние на пробили антисистемни партии и пр.	Отчитат се по-добре обществените нагласи, постига се по-голяма представителност на политически мнения, но това води и до безпринципни коалиции след избори
Ясна политическа отговорност, но тя се размива при липса на демократични гаранции и при неефективна правоохранителна и съдебна система	Плурализмът създава повече възможности, но размива често политическата отговорност
Стимулира умереност при двете основни партии. При пропорци-онална система и в условия на доминиращи популистки нагласи тази умереност става мит	Плуралистичният модел създава възможност за конкуренция на противоположни политически идеи но и за процъфтяване на демагогията и популизма
Предвидимост и приемственост при смяна на управлението. Но превъртането във властта превръща двете основни партии в две страни на една и съща монета	Честата ротация и циркулация на партийни елити води до разширяване на участието във властта, но и създава условия за непредвидимост в политиката на следващите мнозинства.
По-добри условия за взаимен контрол, който гарантира и независимост на другите власти – особено на административната, съдебната и медийната	Плуралистичната партийна система спира опасността от еднопартиен диктат и узурпиране на власт, но води и до политически назначения, които торпилират ефективността на системата
Възможност за натрупване на управленски опит и експертиза на политическите елити, но опасност от "преяждане с власт".	Преодолява се възможността за "преяждане с власт", но това често става за сметка на компетентността на често сменящите функционери
Много по-ясен идеологически профил на партиите, но по-малка обществена отговорност на хората в листите	Зависимост на избраните в партийните листи от обща политическа стратегия, но и отблъскване с това на избирателите.